Иван Чорлев: С Народна милиция Партията ме спря за трансфер в Арис (Солун)
Иван Чорлев е една от живите легенди на ФК Хебър. Роден е на 29 май 1960 година. Юноша е на Хебър и голмайстор на отбора през сезон 1987/1988 в Единната “Б” група. В “Б” група за Хебър има 33 гола. Той е част от така нареченото „златно поколение” на тима, което през 1989 година за първи път вкара пазарджишки футболен клуб в „А” РФГ.
30 години по-късно Чорлата, както го знаят фенове и приятели, отново е част от родния си клуб, но този път в ролята на домакин. Прекият повод да разговаряме с Иван Чорлев е днешната 30-годишнина от първото влизане на Хебър във футболния елит на България (б. р. това става на 31 май 1989 година след победата с 4:2 над Локомотив (Стара Загора) пред 20 000 зрители на ст. „Георги Бенковски” в Пазарджик). Иван Чорлев обаче е такъв събеседник, че нямаше как да ни разкаже и за някои „пикантерии” от кухнята на някогашния славен тим.
Бате Ваньо, за влизането на Хебър в „А” група през 1989-та се носят какви ли не легенди. Какво всъщност получихте като материален стимул от тогавашното ръководство?
И аз съм чувал легенди, но всичко в крайна сметка си остана народен фолклор. Истината е, че за този бленуван от поколения наред футболисти и фенове голям успех на пазарджишкия футбол ни „премираха” с по един чернобял портативен телевизор „Юност”. Това беше всичко. Парични стимули не е имало, нито други работи. Тогава си получавахме нормативно определените заплати и премии от футболната федерация, които в парично изражение отговаряха на стандарта на средностатистическия работник или служител в Пазарджик.
Казано иначе, големи пари от това влизане не можахте да направите?
….(Усмихва се) Какви пари, приятелю… Ще ти кажа нещо, което не е писано и споменавано никъде. През лятото на 1989 година, като влязохме в „А” група и свърши първенството, за 10 дни отидохме в ТКЗС-то на село Варвара, където поливахме царевица, за да отидем на море после.
Ти се шегуваш?
Въобще не се шегувам. Аз и още няколко от футболистите в отбора бяхме зачислени там, но не на хартия, а реално ходихме и поливахме царевицата на полето. Добре, че бригадирът там беше запален футболен човек и брат на съотборника ни Лазар Димитров, та ни надписа нормите и за 10 дни взехме по 360 лева на човек, за да идем на почивка после.
В кой курорт ги похарчихте?
А, и за това има голям кодош. Отиваме в Бургас и там се засичаме с колеги от ФК Черноморец, които в същия сезон, когато станахме ние първи в „Б” група, те останаха втори, но пак влязоха в елита, защото такава беше наредбата на БФС. Още като се видяхме те започнаха да се усмихват. Викат ни – „взехте парата от влизането и сега на море малко, а?”. Като им казахме какво сме взели и как сме отишли на море, щяха да им спрат часовниците. Защото при тях макар и втори, си поделили 5 000 лева отборна премия, което за онези времена си беше сериозна сума.
Е, вие после нали апартаменти взехте от футбола?
Това е другата легенда, която се носеше из Пазарджик години наред. Как така сме се взели? Да не са ни ги подарили? Чисто и просто си ги купихме без да чакаме. Това все пак беше нещо, защото по онова време и пари да имаш не се купуваше лесно нов апартамент заради дефицита на жилища и чакането с години. Но нито са подарявани апартаменти на футболисти, нито са били на формални цени, каквито коментари имаше из клюкарската мрежа. Говоря за първата вълна, когато се купиха жилища от футболисти. По-късно също е имало втора и трета, но не мога да кажа дали при същите условия или по-облекчени. Заслугите не искам да коментирам, защото по-късно някои хора дойдоха отнякъде и взеха апартаменти с по 2-3 мача за Хебър.
За десет години футбол при мъжете на Хебър си видял 2 и 200-та. Вкарал си голове на вратар като Джони Велинов в мачовете с ЦСКА Септемврийско знаме за купата на Съветската армия. Какво си спомняш за онзи паметен мач с “армейците” в Пазарджик през 1979 година?
Стадион „Любен Шкодров” беше препълнен. Ние играхме много сърцато и самоотвержено. ЦСКА бяха със 7-8 национали в състава по това време, но ние ги надиграхме категорично.
Ти вкарваш един гол, Малин Малинов бележи два пъти и бием с 3:2. В реванша обаче губим и отпадаме…?
Да, загубихме в София с 1:4. И там поведохме с 1:0, а малко по-късно след мой удар, топката се удари в гредата, изтърколи се по голлинията, но не пожела да влезе за 2:0. Там може би беше разковничето. След това ни изравниха, рухнахме и ни направиха пълен обрат. Така отпаднахме.
Безспорно най-голямата ти радост обаче е влизането в „А” група. Как и защо се случи това чак на 71-ата година от създаването на футбола в Пазарджик?
Просто бяхме много добър колектив. Раздавахме се и си играехме за града. Бяхме заедно от много години и си знаехме дето се вика и кътните зъби. Крайно време беше да го направим и го сторихме.
Осем години по-рано обаче не успяхте да реализирате мечтата, а бяхте толкова близо?
Тогава пак беше много силен отборът. Достатъчно е да спомена Иван Тодоров – Динката, Спас Хрисчев, лека му пръст, Петьо Каеджийски, Дечо Радков… да не ги изброявам всички. Ние бяхме първи, но тогавашните ръководители направиха една глупост – на полусезона изпратиха отбора на почивка във Франция и от там стана цялата трагедия. Водехме със 7 точки и накрая станахме четвърти и в „А” РФГ влезе Беласица.
А коя е най-голямата ти болка от футбола?
В житейски, личностен и спортен план „ударих гредата” през 1987 година, когато се разминах с трансфер в гръцкия Арис (Солун). Те бяха в топ 4 на Гърция по онова време. Сегашният шампион ПАОК например, беше посредствен отбор. Та гърците идвали да ме гледат на домакинския мач с Павликени. Не знаех за този интерес към мен. Бихме с 4:0, аз вкарах 2 гола. Свързали се емисарите на Арис после с клубното ръководство, но тогава не решаваше то. Трябваше да се пита ръководството на Партията. Като най-висш ръководител в Пазарджишки окръг и човек отговарящ за Хебър решението трябваше да вземе Борис Димитров. Извика ме и ми каза директно в очите, че няма да ме пусне, защото „хората ме обичали” и не можело така. Отделно УС на клуба бистри цял един ден този казус и накрая повечето гласували офертата на гърците да не се приема и аз да си остана в Хебър.
А каква беше офертата им?
За мен, ако питаш, ми даваха 60 000 долара на ръка и поемане на всички битови нужди за семейството ми в Солун. Ако бях отишъл там щях да си оправя живота. Но не ми е било писано явно. На Хебър щяха да дадат един чисто нов автобус и пари, но колко точно така и не разбрах.
Ти как го прие това стопиране за чужбина?
Болезнено. Признавам си. Като ме отряза Борис Димитров, му отвърнах, че спирам с футбола. Но това беше просто емоционална реакция. Той ми изкрещя в очите, че това е абсурд и ако го направя ще ме гони до девето коляно. На другия ден пред нас „цъфна” една черна Волга и една кола на Народна милиция. Посъветваха ме какво трябва да направя, за да не си усложнявам живота и така продължих да играя за Хебър.
Не си имал явно избор?
Точно така. В ония времена ние нямахме избор за нищо. Ще ти кажа куриозен случай. Пак беше 86-та или 87-ма година. Лятото. Вместо да идем на подготовка някъде на прохладно място, дойде директива – заминавате на турне в Република Йемен. От топло, да идем на още по-топло. Но така решили партийните вождове, а ние като воини на Партията… Как да откажеш. След зверско пътуване със самолет през Москва и прикачване някъде по трасето стигнахме до там, но то не можеше да се диша, какъв футбол да играеш. Сигурно беше 55 градуса. Терените – само сгурия. Спахме направо под палмите.
А какви аборигени бяха местните футболисти, чак мач не можеше да стане. Биехме ги с по 10-15 гола. В един от мачовете Спас Кузев – Шейка направи един шпагат и от сгурията целият му крак в кръв стана. Щеше да умре от инфекция, защото не ни бяха ваксинирали, а от топлото време какви ли не болести върлуваха. Ужас беше. После, като се прибрахме в България, не ни пуснаха да си идем по домовете. Закараха ни директно на Добра вода, за да ни ваксинират. Карахме и инкубационен период преди да се приберем вкъщи. Калин Иванов не издържа и избяга, ама го хванаха и го закараха с милиция в болницата. Там го приведоха до второ нареждане.
Как продължи кариерата ти след Хебър?
Играх малко в Куманово, Македония и после в Доростол (Силистра). Тогава някъде си бръкнах в джобовете и разбрах, че от футбол пари няма да направя и се отказах. Както са казали някои хора – съдба. Родихме се късно за партизани и рано за футболисти.
Кого намираш за най-силният футболист въобще с когото си играл?
Категорично Младен Радков. Той не случайно е и сред водещите голмайстори на отбора за всички времена. С него бяхме заедно още от деца, после юноши и мъже. Голяма фигура.
Какво мислиш за сегашните момчета на Хебър?
Благородно им завиждам. Ние едно време за тези условия можехме само да мечтаем. Трябва да са щастливи, че играят за Хебър. Базата стана страхотна. Имат всички условия за да мислят само за футбол. Това е уникално постижение. Случихме и на кмет. 30 години в Пазарджик се караше само на парче. Смениха се какви ли не кметове и ръководители на клуба, но убягваше основното – да се направи съвременна спортно-тренировъчна база и силна и продуктивна школа, която да генерира наши футболисти.
Едно време всички в Хебър бяхме местни момчета и това помагаше много. Действително нещата се промениха. Сега не е същото, защото животът се глобализира, но при всички положения ще бъде добре да се изгради едно ядро от местни футболисти, на които няма да им бъде все тая как се представя Хебър.
Да се върне Хебър в „Б” група се оказа наистина много трудно. Мечта беше, едва ли не?
Честно казано, не съм си представял, че ще отнеме толкова много години това завръщане. Хебър е бил основно в „Б” група през тези 101 вече години и е редно да не бъде поне по-надолу, ако не в елита. Вярвам, че треньорът ни Ники Митов ще направи тим, който да стои стабилно и във Втора лига, за да радва верните фенове на отбора през новото първенство.
Източник: Пазарджишка Марица
